Проф., д-р Калина Стефанова. За Петко Хинов – писателят, езикът и необикновеното време на необикновени хора
Запознах се с Петко Хинов чрез Мо Йен в началото на 2015 г. благодарение на книгата му „Живот и смърт износени до изнемога“. Веднага се почувствах „у дома“ в света на Мо Йен. Разбира се, наслаждавах се на изключителното му въображение, широтата и разказваческата му мощ. Но не по-малко важно беше, че той ми говореше с думите на бабите ми – думи, които бях свикнала да чувам в средата, в която израснах, но които все по-често се налага да „превеждам“ по време на лекции или разговори със студенти; думи, които все по-рядко се чуват в медиите.
Някои думи имат своя история, както някои предмети разказват истории. Те ни карат да изпитваме нещо специално, защото ни напомнят за събитие, за обич или за друго време, което по някакъв начин се преплита с нашето, връщайки живото присъствие на любими хора. Тези думи имат особена честота на красота, пластове време и поколения човешки взаимоотношения, но също и стремеж да назоват нещата с такава точност, че да не бъдат объркани с нищо друго. Днес такива думи често се смятат за остарели и се етикетират като архаични, което ни кара да гледаме и на хората, които ги използват, като на „отминали във времето“.
Мо Йен ми разказваше своята история чрез такива думи – думи, които заговориха на нещо дълбоко закодирано в мен. Бях ходила няколко пъти в Китай като преподавател и бях учила китайски, макар и за кратко. Но именно тази книга истински ме въведе в китайската литература. След „Живот и смърт износени до изнемога“ започнах да чета първия том на „Сън в алени покои“ и очарованието продължи. Бях наясно, че причината за това не беше само талантът на авторите, а и талантът на човека, който направи техните произведения достъпни на български.
Обадих се на Любен Козарев, издателя на „Сън в алени покои“, за да попитам кой е този изключителен преводач. Той ми даде телефонния номер на Петко Хинов и аз му се обадих, за да му благодаря за това, че ме накара да се почувствам „у дома“ в Китай.
Скоро след това, през лятото на 2015 г., се срещнахме лично. След това се видяхме само още няколко пъти, по-малко от десет, но имахме десетки разговори, продължаващи с часове. Говорехме за Китай и удивителната китайска култура, но в крайна сметка винаги стигахме до нашия език – неговата необикновена сила и, за съжаление, обедняването и осакатяването му днес, проблемите на времето и света, необходимостта от запазване на духовността ни и как традициите на двете ни страни носят особена човечност и духовна дълбочина. За мен тези разговори бяха истинско съкровище – носеха ми утеха и надежда.
Много исках Петко да гостува като лектор в моя лекция в НАТФИЗ. Планирахме това да стане след излизането на първата книга с китайски пиеси и западен стил китайски театър, която съставих (изд. Български бестселър, 2020 г.), за да може той да разкаже за четирите забележителни класически китайски пиеси, както и за китайския театър и драматургия през вековете. За съжаление, тази среща със студентите ми не се осъществи.
От 2015 г. насам не съм спирала да цитирам Петко в лекции и текстове. Във всеки наш разговор, в дискусиите, които публикуваше, винаги имаше казани неща с такава точност и в толкова точния момент, че усещах нуждата да ги споделям. Например: „Разбирането с ума е като светлина, а разбирането с душата – като топлина.“ Винаги цитирам тези думи в първата си лекция по критика, за да насоча студентите към осъзнаването, че да, важно е да разбират механизмите, чрез които работи театърът и се създава представлението, но още по-важно е да усетят какво стои зад тях.
Петко не беше просто филолог, който знаеше, изучаваше и използваше богатството на езика. Той дълбоко се грижеше за него, защото обичаше неговата душа. Търсеше неговата мелодия, фините му честоти, които не могат да бъдат изразени чрез правила и изключения или теоретизирани. Затова често цитираше Моцарт: „Голямата музика се състои от ноти, които се обичат помежду си“, така както великата литература се състои от думи, които се обичат.
Петко Хинов преведе 20 книги от китайски на български и 3 от китайски на английски, всяка от тях значима. Работеше и върху текстове на класически китайски, румънски, руски и църковнославянски, пишеше проза, поезия и есета (издадени в три книги), композираше музика и обичаше да пее. Записваше аудиокниги на свещени писания, жития на светци, православни литургии, богословски текстове, българска и световна класика (някои заедно с тригодишната си дъщеря). Тези записи образуват богата библиотека от безплатни аудиокниги, достъпни на неговия сайт, който той самият поддържаше.
Често се чудех как намира време за всичко това и се шегувах, че сигурно е наел духове-преводачи и писатели. Той наистина притежаваше не само удивителен интелект и разнообразни знания, но и изключителна работоспособност.
За жалост, много от неговите планове останаха неосъществени. Но създаденото от него е толкова значимо, че, както каза писателят Димитър Томов: „Петко Хинов удивително прилича на великите старобългарски книжовници от Златния век на българската култура. Той е техен наследник.“
Мисля, че по-добро определение за този изключителен българин не може да се даде.
